Нощ на хоровете
Преди време работех в техническите служби на оперен театър. Когато колегите се връщаха от турне и разказваха за спектаклите на открито, за чашите бира в ръцете на публиката, учудването ни граничеше с възмущение...
На 30 август 2008 бяхме на подобно събитие – „Нощ на хоровете” в околностите на Брюксел. Привлече ни „Мистерията на българските гласове” от афишите по улиците, веднага след „Хорове на Обединена Европа” и преди „Солисти от Болшой”. И докато разглеждахме сайта, за да проверим за билети, фразата „организаторите предлагат столове и чадъри” ни се стори много странна – как така „предлагат столове”?!
При резервацията на билет (в случая само по телефон) – анкета: от къде сте научили за събитието, име, националност, телефон, електронна поща и т.н.
Отидохме.
Информационни табели по шосето още от съответния изход от магистралата, полицаи и доброволци на всяко следващо кръстовище с нагръдни табелки (умалено копие на афиша) насочват посетителите и паркингът започва методично да се запълва. Това е голяма поляна, разделена на сектори с цветни ленти (каквито се използват и за маркиране на изкопи) и едва когато един сектор се запълни, доброволците се престрояват и започват да насочват пристигащите към следващия.
Отсреща пред оградата на имението „Bois Seigneur Isaac”, на тротоара, са опънати шатри – билетни каси, информация. Компютрите са монтирани, всички момичета и момчета (още долу от разклона, на паркинга и касите, на билетната проверка, вътре в парка) са с бели ризи и нагръдни табелки. На масата под надписа ВИП има няколко купчинки бирки в различни цветове, от онези, известни като „свинска опашка”. Те пък защо ли са?! Заедно с билета, получаваме рекламна листовка. Оглеждаме се. Някои хора носят сгъваеми столове, други – рогозки; облеклото е по-скоро като за пикник.
Докато изчакваме за проверка на билетите се излъчва неколкократно съобщение – за „столовете и чадърите”, забранени са снимане и звукозапис. Отваряме листовката - карта на имението с постройките, дворове, паркове, построените шест сцени, указани са входовете (оказва се, че от другата страна е ВИП паркинг и ВИП вход), билетни каси (тези, които видяхме, но и вътре, в парка), напитки, храна, тоалетни, чадъри и столове, ВИП зони, информационен пункт, медицински пункт. Но... нали ние имаме билети и трябва да имаме, за да влезем – какви са тези четири билетни каси вътре, между сцените?!
В табличен вид е представен стъпаловиден график - всеки състав пее на определената за него сцена по четири пъти за вечерта, като започват I, III и V, а докато те отдъхнат, следват изпълнения на II, IV, VI. Значи посетителят има възможност да обиколи и шестте сцени и дори още веднъж да чуе два от съставите. Накрая всички състави се събират на Първа сцена за финал на концерта.
Върху тухлената ограда на парка са подредени пръстени купички свещи на около 60-70 см една от друга. Точно в 18.15 ч. (както е обявено) започва билетната проверка. Един младеж се качва на зида и започва да пали свещите. Влизаме. Вътре, в тревата от двете страни на алеите, върху перилата на мостчетата и в затревения (вече) ров около централната сграда са подредени още такива купички свещи. (Как ли допускат пожарникарите им такова нещо?! Много и не особено добри са спомените ни от нашия пожарникар! Горкият човек, вероятно сърцебиене би получил, ако види това!)
Насочваме се към пункт за столове. И разбираме какви са тези билетни каси. Посетителят си купува билетчета (2 евро) и по-нататък борави с тях – 1 стол е 2 билетчета, кола или бира – 1 билетче, има лакомства и за повече, но тоалетната е безплатна. (Вече бяхме виждали тази система с билетчетата на училищни празници, като напитка, лакомство или забавление - гумен замък, снимка с приказен герой - е определен брой билетчета.)
Спираме пред сцена IV, за да пожелаем на добър час на българките. И става дума за цените на билетите (45 евро е най-евтиният единичен билет, отстъпки има за групи по-големи от 15 души); споделят, че и на предния спектакъл им се е обадила една сънародничка (българите в Белгия хич не са малко, ала... ние в родината едва посещаваме културните събития, музеите).
Има още време до началото и понечваме да разгледаме сградата – още от алеята през отворените прозорци се виждат големи портрети, огромен кристален полилей пръска стотици отблясъци. Униформени служители от двете страни на входа ни спират. Извиняваме се, че не говорим френски. И на английски ни обясняват, че това е ВИП зона, имаме ли цветна бирка като гривна на ръката, можем да влезем; дискретно ни посочват такава на ръката на влизаща дама. Е, поне разбрахме предназначението на онези купчинки на касата. Колко било лесно, а не непрекъснато да вадиш и показваш билета си!
Насочваме се към сцена I. „Забележителен хоров състав от 55 хористи от 22 страни под ръководството на Dirk De Moor. Брилянтното изпълнение на представителни музикални послания на Европа е щемпел за грандиозно събитие.” – четем в листовката. Пеят на немски, музиката има църковен характер. Появява се солистка, сопран. В следващото изпълнение солото е повече, хорът е едва-едва доловим. Завършват с „Ода на радостта”.
Публиката сгъва столовете и се понася към другите сцени, множеството е огромно, но няма блъскане, няма недоволно мърморене.
Настаняваме се пред сцена II – “The Temptations Review Featuring Damon Harris”. Няколко африканци излизат на сцената, поздравяват публиката си на френски и английски и запяват.
Според регламента деца под 8 години не се допускат, но тук се виждат няколко дечица на не повече от 6. По-млади хора сгъват столовете и започват да танцуват, някои вече са с чаша бира или безалкохолно в ръка.
Странно звучене има този състав, което далеч не се вписва в представите ни за хорово пеене. Изпълнителите се забавляват с гласовете си и възможностите им, по-младата публика е особено доволна – това повече прилича на рок концерт. Докато представят с по няколко думи следващото парче, макар и отдалеч, долитат българските ритми. Някои по-възрастни хора се размърдват и без да пречат на околните, тръгват нанякъде. По-младите, явно фенове на състава, са въодушевени и видимо щастливи.
На сцена III младите (от 6 до 20 годишни) хористи от Британия “Le Choeur Rodolfus d’Eton” изпълняват „класически английски репертоар” (според програмата) и се радват на особено топъл прием и бурни овации. Първата им песен като че ли е тиролска (?!), следващата звучи като балада, прозвучават и английска коледна песен, и много популярен откъс от мюзикъл... Възхитителни изпълнения – с душа и сърце, с много жар и фантазия! Програмата им е с най-голямо стилово разнообразие, включва най-голям брой номера.
Дали защото сцената на българките е пред централната сграда и поляната като че е по-широка (дали на нас така ни се струва), но тук май хората са доста повече и по-плътно насядали. От другата страна на централната алея са шатрите с напитки и вкусотии. И пред тях има насядали не малко хора, и дори по самата алея... Не се чуват обаче разговори, смях, закачки – българските песни са приковали вниманието. Възрастна двойка вляво от нас особено се въодушевява и неколкократно повтаря „дум, дум” след края на песента. А и след последните аплаузи някои слушатели не бързат да станат, да вземат столовете и да тръгнат... Не ни се тръгва и на нас, но любопитството надделява и се отправяме към следващия състав.
„ЕРА”. Тяхната сцена е в отдалечен от централната сграда двор, в дъното на алея със разкошен зелен свод от високи дървета. На всеки ствол има окачен прожектор, осветяващ короната. Вече се е здрачило, сцената е в кехлибарени оттенъци, нежната зеленина на аркадата и синьовиолетовите нюанси върху стените на странични вероятно стопански постройки радват окото, създават една по-различна, сякаш извадена от приказките атмосфера. На сцената излиза процесия от 18 монаси като от средновековна гравюра – с дълги черни раса, вързани през кръста с грубо бяло въже, с островърхи качулки. Пристъпят бавно, церемониално, с наведени глави и хванати смирено отпред ръце. Оформят две редици и отмятат качулките – осем мъже на задния ред, пред тях осем жени, един младеж на синтезатора и диригент. „Амено” взривява аудиторията. Цялата. И тийнейджъри, и хора на преклонна възраст са въодушевени от изпълнението им. А! Но... това е „Кармина Бурана”! Възможно ли е?! Как шестнайсет души постигат такова звучене? (Колко ли бяха миналата година хористите в постановката на Античния форум „Августа Траяна”? Май имаше доста попълнения, а и хора на Музикалното училище...)
Движенията на диригента Lieven Deroo са пестеливи, едва доловими, внушението – фантастично. И солата – колко характерни гласове, ала така балансирани...
Накрая се покланят, намятат качулките, навеждат глави и сред нестихващи ръкопляскания напускат сцената. (Времето е строго разчетено, бисове не се предвиждат.)
Обръщаме се и тръгваме под дърветата към последната сцена. В далечината, някъде над покрива на основната сграда, палаво играят и се кръстосват 2 снопа синкави лъчи на фона на черното небе. Топлите пламъчета на свещите оформят други, мигащи, трепкащи, някак нереални линии. Следвайки картата, се насочваме към манежа – голям двор, ограден от всички страни с постройки (вероятно повечето стопански), с малък павиран тротоар околовръст, останалата част е насипана със стърготини. Тук е сцената на солистите от Балшой – два сопрана Анна Аглатова и Мария Пакар, баритон, бас и девойката на рояла. Започват с ария на Микаела („Кармен”), следва Рондото на Мефистофел (Вадим Линковски), Куплетите на Тореадора (Михаил Дяков) – млади, мощни, красиви гласове, подобаваща артистичност, ясна отчетлива дикция (пеят на френски, а поне половината публика е френскоговоряща). Като че ли хората наоколо не са такова неизброимо множество, но лицата греят от удоволствие. Няколко дечица са насядали само пред сцената, върху стърготините и с вперени погледи несъзнателно повтарят мимиката на Мефистофел...
А сега, след като сме обиколили и шестте сцени, сме изправени пред дилема – да опитаме вкусотиите, чиито апетитни аромати са особено осезателни при предвижването от сцена към сцена, или да послушаме още веднъж някои от съставите. Изборът е бърз и категоричен – „Ера” и солистите. Този път избързваме и се настаняваме възможно по-близо до сцената, още веднъж наблюдаваме шествието на монасите. Всичко, всичко е изпипано! Костюмът е в абсолютен синхрон със сценичното поведение, няма дори една дама със силен грим, за да намали ефекта. Всички - като един – обръщат глави към солиста и даже мимиките им са отрепетирани до съвършенство. „Музиката е сила” е логото на „Ера”. Да. Наистина музиката е сила!
Руските солисти. Но те не изпълняват същите арии! Този път звучат дует от „Порги и Бес”, евъргрийни, накрая запяват „Подмосковние вечера”.
Оказва се, че само българките и руските солисти не пеят еднакъв репертоар в четирите си изпълнения, а се опитват да разнообразят програмите си, да представят колкото може повече.
Следва финалът. Връщаме се към Първа сцена. Каква ли е числеността на публиката?! Море от хора...
Започва Хорът на Обединена Европа с кратко представяне и „Ода на радостта”. Този път осветлението е динамично, сцената е ту наситено розова, ту жълта като пламъчетата на свещите, ту теменужена... И играещите някъде зад нея светлинни лъчи. И фойерверки. Феерия от звук и светлина! По ред излизат останалите състави и всички се събират на сцената. Нашите пъстри носии грейват в десния край. Последни са солистите с „Подмосковние вечера”.
Времето е напреднало доста след полунощ, сега трябва да върнем столовете и да се отправим към паркинга. Но и за това някой се е погрижил – от двете страни на прохода и по продължение на алеята усмихнати младежи поемат столове, и светкавично ги подреждат на купчини, пожелават приятна вечер. Други предлагат рекламни листовки за предстоящи концерти и културни събития.
Странно, пред шатрите с храни и напитки хората не бързат да се разотиват. И по тревата няма отпадъци и съдове или отломки. Видяхме една единствена стъклена чаша от бира, оставена на парапета на мостчето между купичките свещи.
Фасадата на малката църквица в имението е осветена като дантела. Изкушението е прекалено голямо. Вадим фотоапарата и отнасяме поне тази гледка като спомен от вечерта.
Площадчето отпред е пълно с автобуси, но не всички са с белгийска регистрация. Отстрани са колите на пожарната и бърза помощ, а до тях – двойка конни полицаи. Е, още нещо за снимане – на краката на конете има гривни от светлоотразителна лента!
Потегляме. И от двете страни на шосето има паркирани плътно една зад друга коли, чак до изхода към магистралата, т.е. повече от четири километра... Тези хора доста са повървели, а сега им предстои още веднъж да минат това разстояние в учудващо топлата нощ.
Не веднъж сме се учудвали на числеността на разпоредителите (най-общо казано) и на това, че едва ли са на повече от 18-20 години. Оказа се, че това са доброволци от нещо като скаутски отряди, на които не се плаща нито цент. Организацията им е отлична, винаги любезни, отзивчиви, усмихнати и с изненадващо за възрастта адекватни реакции! Обикновено униформен служител на реда стои отстрани, наблюдава и оставя младежите да се справят сами с възникнали ситуации.
Коментари